Data Loading...

Тропинка 2018.1 Flipbook PDF

Болгарский язык


140 Views
88 Downloads
FLIP PDF 31.96MB

DOWNLOAD FLIP

REPORT DMCA

– На Бога! Баща му го прегърнал и сам довършил думите му: – Защото не помага на господин Бойчев, нали? После бащата продължил: – Вие направихте всичко възможно. И сега ти тропаш с крак и не можеш да повярваш, че вселюбещият Бог не прави това, което се очаква от Него. Но откъде знаеш какво върши Бог всъщност? Понякога Той ни учи на търпение и иска смирено, а не хиперактивно да дочакаме Неговия отговор. От този ден започнахме друга, „молитвена“ кампания. Много хора се молихме Бог да изцели Радослав Бойчев, да му вър-

осподин Радослав Бойчев, класният на Марио, беше около 40-годишен. Имаше жена, на същата възраст, блага и усмихната като него. Двамата нямаха деца и обичаха всички момчета и момичета, за които той отговаряше в училище. Преди седмица господин Бойчев влязъл в часа по математика развълнуван и тъжен. Малко преди да бие звънецът, класният казал: – Деца, май ще трябва да се разделяме. От известно време зрението ми не е добре. Виждам ярки светкавици. Отидох на лекар и ми казаха, че имам отлепяне на ретината, силно изразено. Тази болест води до слепота. Децата мълчали. Първа се съвзела Дара, а след нея се включили и другите: – Как така, господин Бойчев?! – стреснати, викали едно през друго те. Класният се трогнал и ги успокоил: – Е, разбира се, има лечение – нещо като операция, при която окото се обработва с лазер в специализирани очни клиники. Лошото е, че в

никоя от тях няма свободни часове през следващите три седмици. А според лекарите моят случай е спешен. Марио се прибрал вкъщи решен да помогне на своя любим учител. Разказал на родителите си за господин Бойчев и започнал да звъни по телефона на всички възможни познати. Обади се и на мене да ме пита нямам ли връзки в тези очни клиники. Каза ми, че са се разбрали с момчетата от класа – ако щè света да преобърнат, ама да намерят болница, където да приемат господин Бойчев. През следващите дни децата организираха кампания, включиха се и родители, но по някаква странна причина места имаше само в най-скъпите частни клиники, където цените бяха непосилни дори за по-заможните родители. Господин Бойчев спря да идва на работа и часовете му пое заместник. Марио ставаше все по-нервен и отчаян. Беше се вторачил в операцията и сякаш не мислеше за друго. Една вечер баща му го повикал и го попитал на кого се гневи. Марио се умислил, разплакал се и едва успял да каже:

не зрението и да не се прекъсва благородната му професия. Марио се успокои. Три седмици след вестта за заболяването от една клиника се обадиха, че могат да приемат господин Бойчев – освободило се място. Децата се опасяваха, че е прекалено късно. Но на другия ден директорът влетял в техния час: – Бойчев се връща! – ликувал той. – В клиниката му казали, че операция не се налага, ретината му не е отлепена, зрението му е добре! – Благодаря ти, Господи! – въздъхнал облекчено Марио. Не всички разбраха, че не става дума за случайност, нито за невярна първа диагноза, а за изцеление по Божия милост. Оттогава Марио започна да се учи на търпение.

Ето с Ваньо що се случи: – хваща се за всичко той, иска бързо да сполучи, а не стане ли - отбой! Иска той научни знания, но не иска да чете и обича състезания, тренировки пък не ще! Би просвирил на пиано, но да учи ноти - не! „Синко - казал му баща му, хич не е така добре. Имаш, зная, куп желания, но търпение - ни грам. А без труд и без търпение ще береш ти само срам!”

Когато искаш да обидиш някого - мълчи. Проблема няма да решиш ти с думи. Търпението ако не ти стига, не крещи и в споровете по-добре бъди разумен. Ти по-добре дръпни се бързо настрана. Там помоли Иисус да ти даде смирение. От спора ще те грабне със Своята ръка и вместо гняв ще ти даде благоволение.



ма че работа! Започваш да правиш нещо, а нищичко не ти се получава! – каза Валя и бутна учебника настрани. – Явно нямам такива способности. Така говореше тя всеки път, когато нещо не й се получаваше, а това се случваше често. Нали от училище дават домашна работа и тя трябва да се направи, но съгласете се, далече невинаги става от първия път. Е, разбира се, имаше и занимания, които за Валя бяха просто удоволствие. Например да прочете някоя книга или да напише разказ за изминалата ваканция. Но в останалите случаи момичето не полагаше особени усилия, ако нещо не вървеше по план. И това беше голям проблем. Ако от първия път не успееше да реши някоя задача по математика,

Валя обобщаваше, че не е математичка и няма такъв начин на мислене. Ако в съчинението по литература се появяха грешки, тя се оплакваше, че няма умения за писане. Ако не можеше да зашие падналото копче така бързо, както й се искаше, Валя въздишаше: – Ами не се получава! Какво да направя?! – и се отказваше. Родителите й я записваха в различни кръжоци: по ръкоделие, шахмат, плуване и даже в му-

зикалното училище, но нямаше никаква полза. На Валя й се искаше всичко да става от първия път. И когато се изясни, че не може ей така, веднага да седне и да засвири на роял като онзи чичко от филхармонията – с черен фрак и цял оркестър, Валя реши да прекъсне заниманията си в музикалното училище още след първия урок.

Така момичето не се научи нито да свири на пиано, нито да плува, нито да плете. Най-дълго издържа в кръжока по рисуване. Валя усвои техниката с моливи и с маслени бои, но когато започнаха да рисуват с акварел, не успяваше: всичко се размиваше под четката и се получаваха само петна. – Нищо не може да се направи! Явно съм лоша художничка – каза Валя, без да се разстройва особено. И се наложи да остави рисуването. А днес учеше английски. Това също не й се отдаваше. Трябваше да научи на английски изречението: „Крокодилът може да плува” – „The crocodile can swim”

(„Дъ крокъдайл кен суим“). Но все не успяваше: или езикът й се заплиташе, или бъркаше реда на думите, или забравяше как е „плувам” на английски. Накрая спря с безполезните си (според самата нея) опити. След вечеря баща й я извика. – Валя – ласкаво започна той, – я ми кажи как ще бъде на английски: „Крокодилът може да плува”.

– Ох, тате, не питай! – въздъхна момичето. – Не можах да го запомня. Нищо не ми се получава с този английски... – А ти какво направи, за да ти се получи? – попита бащата. – Как какво? Опитах се и видях, че не става. Какво повече да направя? – Е, как мислиш – колко пъти се е опитвал крокодилът, преди да се научи да плува? – отново зададе въпрос бащата. Валя само сви рамене. – Според мене – продължи татко й, – ако той не беше опитвал отново и отново, веднага би потънал. Ама остави го крокодила! Да не мислиш, че аз веднага се научих да правя такива сложни чертежи? – Не беше ли от първия път? – учуди се Валя. – Разбира се, че не. Цели пет години учих в института и след това още много

време се трудих, за да се науча да чертая добре. А знаеш ли колко пъти подарявах на майка ти цветя, докато се съгласи да се омъжи за мене? Не веднъж и не два пъти... А когато се оженихме, да не мислиш, че тя веднага се научи да готви кюфтета? Не, не беше веднага. Но готвеше упорито ден след ден, загори доста кюфтета и накрая се научи да ги прави толкова хубаво, че можеш да ги сложиш на някоя кулинарна изложба – равнички, добре изпържени, страшно вкусни. Така че хайде, опитай се още веднъж. И се постарай. – Ами ако... – започна Валя. – Ако не ти се получи, опитай пак – усмихна се баща й. – В това е цялата тайна.

Валя се съгласи да пробва още веднъж. Разбира се, отначало не ставаше. Но си спомни, че крокодилът просто би потънал, ако не се научи да плува, и се опитваше отново и отново. И какво се случи според вас? След двадесет и втория опит успя! Толкова се зарадва, като че ли я бяха почерпили с най-вкусните сладки. Влезе в хола и силно, така че да я чуят всички, изрече: – The crocodile can swim!

Майката започна да й ръкопляска, а бащата каза: – Виждаш ли: търпението и трудът превъзмогват всичко. Ако много се стараеш, можеш да се научиш и на най-трудното нещо! В Библията е написано: „Душата на ленивеца желае, но напразно; а душата на прилежните ще се насити“ (Пр. 13:4). Това означава, че Бог благославя онези, които проявяват усърдие и търпение в труда си. След този случай Валя вече имаше своя малка тайна. Ако в нещо не успяваше, тя си казваше: „Крокодилът може да плува!” и старателно опитваше отново и отново. И знаете ли, много неща започнаха да й се получават!

лучвало ли ти се е да седиш с въдица на брега на река или езеро? Най-важното в това занимание е търпението. Надеждни рибарски принадлежности, добра стръв, правилно избрано място – всичко това има значение. Но най-главното е да се заредиш с търпение. Търпението е необходимо, ако си болен, ако чакаш нещо, ако си несправедливо обвиняван или даже оскърбяван. Сигурен съм, че разбираш за какво говоря. Когато искаме да разберем какво казва Библията за търпението, веднага си спомняме за Йов. Той страда много. Всичките му деца умират. Цялото му имущество е ограбено от врагове. И освен това се разболява от толкова тежка болест, че не може да живее сред хората. Но в тези мъки Йов запазва упованието си в Бога. Ако се надяваш, е по-лесно да търпиш. Нали така? Надяваш се, че рибата ще клъвне и чакаш, чакаш, чакаш... И не ти е скучно.

Йов се надява, че Бог ще поправи всичко. И това му дава сила да търпи. Ето защо той успява да понесе най-страшните страдания. Бог ни обича. Той знае всичко. Без Неговата воля не се случва нищо. Затова да се довериш на Бога, е най-правилното решение. Независимо какво става с тебе: дали си се разболял, дали са те изоставили приятелите, или семейството ти е принудено да понася бедност, глад, студ. Надеждата в Господ укрепва търпението, а търпението, така четем в Библията, прави сърцата ни по-добри, по-чисти, посветли, по-радостни. Ще попиташ: откъде да взема тази надежда? Нека отново се обърнем към Библията (откъде другаде да разберем за тези неща, ако не от Божието слово?). Апостол Павел пише: „Не само това, а се хвалим и със скърбите, като знаем, че скръбта поражда търпение, търпението – опитност, опитност-

та – надежда, а надеждата не посрамва, защото Божията любов се изля в нашите сърца чрез дадения ни Свети Дух” (Римл. 5:3-5). Оказва се, че всичко: и търпението, и надеждата, и любовта са дарове от Господ, нашия Бог! Когато Го приемаме и вярваме в Него, Той дава в сърцето ни Светия Си Дух, а наред с това – и Своята любов. От тази Божия любов, която живее у нас, идва всичко най-важно и най-прекрасно в живота ни. Включително и търпението. Дадох като пример само Йов. Но в Библията намираме и други разкази за търпеливи хора. Например Йосиф, предаден от собствените си братя, които го продават като роб в Египет. Или пророците, които са преследвани, задето говорят на хората Божието слово. Но найглавният и неповторим пример е нашият Господ Иисус Христос! Той е свят, а понася ненавистта и злобата на хората. Разпъват Го на кръст, но издържа всичко. Какво Му дава сили да търпи? Да, любовта. Божията любов. Ако Христос не беше нашият Спасител, не бихме имали никаква надежда и нямаше да получим като дар любовта Му, нито да проявяваме търпение. Но сега можем да понесем всичко. Защото Той е с нас!

ко трябва да носиш една и съща дреха през цялата година, каква ще бъде тя? Най-доброто украшение и най-добрата дреха за един човек, това е неговият добър характер. През цялата година трябва да носим дрехата на милостта, кротостта, великодушието, търпението и радостта. Нека си представим какво би се случило, ако не носим тази дреха. Нашият живот би се превърнал в една печална последователност от дни, пълни със завист, вражди, свади, гняв, омраза, разпри, кавги и всякакви нещастия. За съжаление повечето хора не съзнават, че под красивите и модерни дрехи избива истинското облекло – характерът. Той не може да бъде скрит. И най-

хубаво облеченият човек е грозен, ако не е великодушен, любезен, добронамерен, лъчезарен и търпелив. Виждали сме толкова приятни на пръв поглед хора, които в миг се променят и лицата им се изкривяват в злобни гримаси. Марковите дрехи и гримът не могат да спасят положението. И разбираш, че тази външно добре поддържана личност има грозна душа. Става ти жал за човека, похарчил толкова пари, докато е търсил перфектната дреха и аксесоарите, които й отиват наймного. Никога не трябва да сменяме единствената дреха, която е добре да носим през всичките 365 дни на годината. Тя е мека, ефирна и удобна. Нарича се ДОБРОТА. И ще ни отива най-много. Ето една история за истинската, духовната красота, дарена на човека от Бога. През XV в. в едно малко градче в Германия живеели двама братя. Семейството им било голямо

– освен тях имало още много деца. И въпреки че бащата, златар по професия, работел от сутрин до вечер, едва успявал да изхрани всички. Двамата братя били най-големите. Наричали се Алберт и Албрехт. Мечтаели да станат художници. Повече от всичко на света искали да отидат в Нюрнберг и да следват в Художествената академия там. Но знаели, че баща им няма възможност да ги издържа. Затова една нощ съставили план. Решили единият да отиде в града, за да учи в университета, а другият да постъпи в близката мина и да издържа брат си. След това първият да направи същото за втория. Така и станало. Албрехт се записал за студент, а Алберт заработил като миньор и всеки месец изпращал почти цялата си заплата в Нюрнберг. С нея студентът плащал таксата си в университета, скромната си квартира и всичко необходимо за следването: четки, бои, платна. Оставали и малко пари за храна.

Така изминали четири години. Албрехт завършил блестящо своето образование и станал талантлив художник. След като получил дипломата си, съобщил на своето семейство, че се връща у дома. Близките му приготвили тържествена трапеза в градината на техния дом. Събрали се всички роднини и близки приятели на семейството. По време на празненството Албрехт благодарил на брат си и му напомнил, че сега е негов ред да отиде в Нюрнберг и да учи за художник, а той ще го издържа според уговорката им. Но Алберт

Това се случило във Франция. Един продавач на Библии подарил Свещеното Писание на познато семейство. Бащата приел подаръка, но веднага откъснал десетина страници от Книгата, за да запали с тях своята лула. Разстроен, продавачът си тръгнал. След няколко години той отново посетил тази местност и отишъл в дома на същото семейство. Разбрал, че по време на войната хората са загубили

отвърнал със сълзи на очи, че това е невъзможно. През тези четири дълги години, докато работел в мината, всяко кокалче по китките на ръцете му било премазвано стотици пъти и всяка кост от тялото му го боляла. Трудно държал в ръка дори ножа и вилицата, какво оставало за молива и четката... – Късно е, братко, много е късно за мене... – и Алберт се разплакал. Няколко дни по-късно Албрехт нарисувал ръцете на брат си, благодарение на които успял да осъществи своята мечта. Художникът озагла-

сина си и току-що по пощата били пристигнали неговите малобройни вещи. Сред тях имало и Библия. Като я взел в ръце, продавачът видял, че това е същата Библия, която той някога подарил на семейството и от която били откъснати десетина страници. Ето какво бил записал в нея загиналият войник: „Аз й се присмивах, презирах я, но накрая й повярвах. Тя стана за мене спасение“.

вил картината си просто „Ръце”. Това са кокалести, грозни, деформирани, изкривени от труда и преумората пръсти, но те принадлежат на един предан, всеотдаен и жертвоготовен брат, облякъл дрехата на добротата. Днес Германия се гордее с художественото наследство, оставено от Албрехт Дюрер. Картините му са изложени в музеите и всички хора се възхищават на тяхната красота и прецизност. Албрехт е станал голям художник благодарение на ДОБРОТАТА на своя брат, който въпреки трудностите не я е свалил и захвър-

лил в някой тъмен ъгъл на къщата като непотребна дрипа. Няма нищо по-красиво от благородната душа. Най-подходящата дреха за всеки човек и всеки сезон, това е красивият характер, в който владеят добротата и любовта. Но те не са възможни без Божията намеса в живота на човека, който вярва в Иисус Христос. Единствено промененото от вярата сърце, когато човек е избрал Господар на живота му да бъде Бог, а не самият той с прищевките и егоизма си, е способно да обича своя ближен и да носи за дълго красивата дреха на добротата.

М

ладият Йосиф живеел със семейството си в ханаанската земя. Баща му Яков, който освен него имал още единадесет синове, обичал Йосиф повече от всички други. Само че това довело до нещо тъжно: останалите братя завидели на „бащиния любимец” и го продали като роб на търговци, тръгнали към Египет. Там КАК МИСЛИШ? го купил царедворецът Потифар. Но Бог бил с Йосиф. Когато заживял в дома на Потифар, Йосиф изпълнявал задълженията си с усърдие. Затова всички се отнасяли добре към него 1. С какви трудности се освен коварната жена на Потифар, която веднъж незаслужено го сблъскал Йосиф в Египет? наклеветила. Стражите веднага хвърлили младежа в тъмница, къде2. Как Бог го възнаградил то били задържани затворниците на фараона. Никак не било справедливо, че Йосиф попаднал в толкова тъмно и мрачно място. Нислед това? ма той заслужавал такова отношение? Отначало загубил свободата 3. Готов ли си да проявиш си и станал роб, а сега го затворили в тъмница в чужда земя, далеч от дома. търпение като Йосиф? Когато го карали към Египет, той дори не можел да си представи какво го чака там. В дома на Потифар Йосиф също трябвало да търпи немалко, защото като слуга бил задължен да върши доста работа. Но той не се отчаял и никога не престанал да се надява на Бога. Всеки ден, като заставал на колене и се молел с търпение на Бога, чакал чудо от Него. И Бог го извършил! Заедно с Йосиф в затвора били задържани двама души – виночерпец и хлебар, които преди това се грижели за виното и хляба на фараона. Една нощ и на двамата се присънили странни сънища и те поискали да разберат смисъла им. Господ открил това на Йосиф и той разказал всичко на виночерпеца и хлебаря. Така и станало – точно по думите на Йосиф. Виночерпецът бил освободен от затвора, за да продължи да прислужва на фараона. Преди това Йосиф го помолил: „Когато застанеш пред управника, не забравяй да му разкажеш за мене!”. Но той забравил за молбата на младежа и дълго не си спомнял за него. Йосиф трябвало да чака не час, не денонощие и дори не месец, а цели две години. Колко дълги били те за него! Всеки ден гледал с надежда към вратата и се питал няма ли да дойде някой, за да го освободи. Но това не се случвало. Бог обаче изпратил необичаен сън на фараона. И той не намирал покой, тъй

като никой от слугите му не можел да разтълкува значението на съня. Тогава виночерпецът си спомнил за молбата на Йосиф. Той разказал на фараона за необикновения затворник, на когото Бог дал дарбата да тълкува сънища. По заповед на фараона веднага довели Йосиф при него. „Чух за тебе – казал фараонът, – че можеш да тълкуваш сънища. Обясни ми значението на моите сънища!” „Не аз, а Бог, в Когото вярвам, ми откри значението на сънищата ти, фараоне! – отвърнал Йосиф. – Бог ми каза, че ще изпрати в Египет седем години на изобилие, когато хлябът ще бъде много, но след това ще настъпят други седем години на глад, когато няма да има никаква реколта. Затова трябва да се намери и да се издигне над Египет мъдър човек, който би могъл да приготви големи запаси от зърно, докато гладът още не е настъпил. Така храната в Египет ще стигне за много години напред!” Думите на Йосиф удовлетворили фараона. „Ти ще бъдеш този човек – казал той и като свалил от ръката си своя скъп пръстен, го сложил на ръката на младежа. – Отсега нататък всички хора в моята страна ще ти се подчиняват. Аз ще бъда над тебе само заради своя престол. Нима има някой, по-мъдър от тебе? Виждам, че Всемогъщият Бог е с тебе!” Така фараонът назначил Йосиф не само да отговаря за събирането на зърното в Египет, а и да бъде управител над цялата страна, втори след него, като му дал неограничена власт и много скъпи подаръци. Йосиф не би могъл дори да мечтае за подобно чудо! И това съвсем не било всичко. След няколко години се случило още едно чудо: Йосиф се срещнал с баща си и се помирил с братята си.

Реши кръстословицата и от вертикалния ред ще разбереш как се нарича един от плодовете на Светия Дух.

1. Реката, в която е кръстен Господ Иисус (Мат.

7. Христос казва: „Аз съм ..........., истината и живо-

3:13-16).

тът“ (Йоан 14:6). 8. Братът на Марта и Мария (Йоан 11:1-2). 9. Една от книгите в Стария Завет. 10. Свекървата на Рут (Рут 1:22). 11. Човекът, който кръщава Иисус (Мат. 3:13). 12. Ангелът, изпратен от Бога да извести на Мария, че тя ще стане майка на Иисус (Лука 1:26-33). 13. Как се променя името на Савел, след като той повярва (Деян. 13:9)?

2. При кръщението на Христос Божият Дух слиза над Него като ........ (Мат. 3:16).

3. Най-мъдрият цар (III Цар. 10:23). 4. Страната, в която Мария и Йосиф бягат с детето Иисус, заплашени от Ирод (Мат. 2:13).

5. Вторият мъж на Рут (Рут 4:9-10). 6. Римският управител, който предава Иисус на разпятие (Мат. 27:22-26).

к? а ту ен е з ра отд изоб без да е я , ри ти исто уваш и а к с с ей ри я на библ Коя й се да листа. т та Опи олива о м ляш

Дойде есента. Настъпиха дъждовните дни. Веднъж жабата се разкрещя на скакалеца: „Млъкни поне днес! Омръзнаха ми твоите песни! От сутринта вали дъжд, а ти само се веселиш“.

След това го премери с поглед от краката до главата и отговори важно: „Че каква приятелка съм ти аз на тебе?! Я се виж. Кожата ти е с много грозен цвят. Ти си просто страшен!

В неголяма къщичка на брега на езерцето живееше зелена жаба. Обикновена, като всички други жаби. А до нея в своята къщичка живееше скакалец. Също зелен, като всички други скакалци.

Жабата беше тъжна и вършеше всичко мълчаливо. Скакалецът беше весел и каквото и да правеше, винаги пееше. Жабата не общуваше със скакалеца, а той дори не знаеше защо.

Скакалецът не очакваше подобно грубо отношение от своята съседка. Той постоя, помисли за минутка и попита: „Уважаема госпожо жаба! Да не би да съм те обидил с нещо? Ето, живеем вече дълго като съседи.

А ти не разговаряш с мене. Днес дори песните ми те дразнят. Кажи ми, приятелко, защо е така?”. Жабата погледна недоволно скакалеца и въздъхна дълбоко.

А ето, аз приличам на листата на цветята. Както виждаш, ние нямаме нищо общо”. И жабата се прибра вкъщи. Сълзи потекоха от очите на скакалеца. Той стоеше край къщичката си и се опитваше да се успокои.

Но думите на неговата съседка се запечатаха дълбоко в ума му. И той тръгна към своя приятел – крокодила. Много му се искаше сега да види приятеля си и да му разкаже всичко.

Крокодилът беше добър и мъдър. Той умееше първо да изслуша, а след това да дава съвети. И сега крокодилът не прекъсваше скакалеца. Беше подпрял глава с лапата си, слушаше и мислеше.

„И сега дори не знам как ще продължа да живея. Та нали сме съседи...” – тъжно завърши разказа си скакалецът. Изведнъж крокодилът подскочи радостно: „Имам идея!

Сега ще отидем на гости на жабата. И аз ще взема едно голямо огледало: който погледне към него, ще види там себе си. Твоята съседка трябва да се види отстрани.

Интересно ми е какво ще каже за себе си тогава“. Но жабата, която се мислеше за най-красива и важна, се съгласи да приеме гостите едва след няколко дни.

И ето, крокодилът и скакалецът влязоха в нейната гостна и сложиха огледалото до стената. В този момент стопанката носеше почерпка от кухнята.

Като видя огледалото, тя извика: „Кой е това?! Кое е това зелено същество, влязло в моя дом?”. Крокодилът и скакалецът се засмяха: „Това си ти!”.

„Не може да бъде! Аз съм красива!” – възмути се жабата. Тя никога не се беше виждала отстрани. И не искаше да се примири, че това е нейното отражение.

За да повярва на думите им, гостите трябваше да застанат до нея. Сега всички – скакалецът, крокодилът и жабата – се видяха в огледалото. В стаята настъпи мълчание.

„Ето, виждаш ли – наруши тишината крокодилът, – всички ние сме зелени на цвят. Само че някои от нас са по-тъмни, а други – по-светли. Изобщо според мене не е важен цветът на кожата.

Чух как един човек четеше от голяма книга: „Славя Те, защото съм дивно устроен”. Така може да каже всеки“. Жабата се засрами. Тя беше готова да потъне вдън земя.

Реши кръстословицата и в оцветените квадратчета ще прочетеш радостна вест.

1. Градът, в който се заселва Давид след смъртта на Саул и Йонатан

И каза много тихо: „Простете ми, моля ви, не бях права”. „Разбира се, че ти прощаваме – зарадваха се гостите. – Хайде да пием чай!” И те седнаха на масата – тримата в зелен цвят, но толкова различни.

Така жабата и скакалецът станаха приятели. Оттогава около езерцето се чуваше не само свиренето на скакалеца. Сигурно си слушал колко красиво пее жабата!

(II Цар. 2:1-3). 2. Ангелът, когото Бог изпраща в Назарет (Лука 1:26). 3. Майката на Иисус Христос (Мат. 2:11). 4. Човекът, чрез когото Бог извежда израилския народ от Египет (Деян. 7:33-36). 5. Ученичка от Йопия, чието име означава „сърна“ (Деян. 9:36). 6. „А сега остават тези три: вяра, надежда, ...............“ (I Кор. 13:13). 7. Синът на Елкана и Ана (I Цар. 1:20-21). 8. Жената на Авраам (Бит. 12:5). 9. Какво принася Авраам в жертва на Бога, след като Той го изпитва (Бит. 22:13)? 10. Човек, на когото Бог разкрива бъдещи събития, за да ги предаде на народа (Лука 24:25). 11. На кого Господният ангел предава първо радостната вест за раждането на Иисус (Лука 2:8-12)? 12. Какво носят тримата мъдреци на детето Иисус (Мат. 2:11)? 13. Другото име на Яков (Бит. 32:28).

Ние двама с татко днеска шкафче правихме едно. Хвана ни работна треска в настроение добро. Шкафчето излезе право, но се случи с мен беда хванах чука и стремглаво той ми падна на крака. Навлажних си очилата и нададох силен вик, а пък татко бинт и вата ми донесе бързо, в миг. Той огледа ми крачето, лепенка ми залепи и ми каза общо взето: „Стига плака, потърпи! Те, героите, не плачат, а търпят до края чак. Даже болки да ги мъчат те дори не дават знак. Скоро болката минава, раната зараства пак, но герой единствен става търпеливия юнак! Господ от небето гледа, иска ти да си герой и на твоята победа от сърце се радва Той“. Тъй боли ме, но постой искам аз да съм герой!

1. Египетски град, където в старозаветните времена живеят юдеи (Ос. 9:6). 2. Днес хората вярват в много ..........., а Божията истина е една. 5. Когато човек съгрешава, става „............ на неправдата“ (Римл. 6:13). 6. Работата на Гирсоновите синове в скинията е под ..........а на Итамар (Числ. 4:28). 9. Стойка за ноти или за платно на художник. 10. Яир казва на Христос: „Дъщеря ми ........... умря“ (Мат. 9:18, Ревизиран превод).

Всички отговори на въпросите се състоят от шест букви. Напиши ги, като следваш стрелките. В номерираните квадратчета на първата кръстословица ще прочетеш с какво се занимават хората, които отиват да благовестват в далечни страни, а на втората – кое качество не позволява на човека да се гневи бързо.

1. Йоан Кръстител казва: „.............та лежи вече при корена на дърветата“ (Мат. 3:10, Ревизиран превод). 2. Немски писател от ХVIII в. 5. Нечестивите „връщат зло за добро, ............ за любов“ (Пс. 108:5). 6. Учениците в Антиохия слушат ............а на апостолите за Божията благодат в мисионерското им пътуване (Деян. 14:27). 9. „Езика никой човек не може да ............“ (Як. 3:8). 10. Варнава е на ............ двамата с Павел да продължат мисията си заедно с Йоан Марк (Деян. 15:37).

От буквите пред правилните отговори ще се получи дума. Коя е тя?

1. На кого Бог дава Десетте заповеди?

а) Авраам д) Мойсей г) Илия

5. Кой е бащата на Иисус?

к) Захария ж) Йосиф о) Бог

9. Как се казва царицата, която спасява евреите от злия Аман?

п) Естир х) Ева т) Рут

2. С какво или с кого се сравнява Иисус?

в) ангелите л) ловците на хора ъ) лозата

6. Какво е възмездието за греха?

я) живот т) смърт у) болест

10. Как се казва човекът, за когото в Библията пише, че е бил много силен?

н) Давид е) Самсон г) Павел

3. Какъв грях извършват Анания и Сапфира?

м) кражба л) лъжа ж) отричат се от Бога

7. Как се казва синът на Давид, който става цар на Израил?

е) Даниил ю) Авесалом ъ) Соломон

11. Как се нарича градът, в който се ражда Иисус?

с) Йерусалим з) Назарет н) Витлеем

13. В кой град живеят Марта, Мария и Лазар?

е) Витания л) Капернаум д) Витфагия

4. Кого трябва да слушаме повече от всичко?

б) пророците н) хората г) Бога

8. Кой град е разположен на брега на Галилейското езеро?

р) Капернаум с) Йерусалим ю) Коринт

12. Как Яков нарича мястото, където той се бори с Бога?

и) Фануил е) Явок з) Кедрон

Марк и Ани прекарват зимната си ваканция на село при своите дядо и баба. Дядо им е лесничей и внуците, дошли от града, хранят заедно с него глиганите в гората. Но когато отиват да им занесат фураж отново, без дядо си, са принудени да потърсят убежище на ловната кула, докато лесничеят не ги намира там.

В

ремето летеше бързо. Рожденият ден на децата, който тази година беше в неделя, наближаваше. Дотогава оставаха само два дни. Въпреки добрите си намерения, Марк от време на време се промъкваше на тавана и пълнеше джобовете си с пирожки. Днес той отново смяташе да се качи тайно горе. Но този път, докато стоеше пред гюма за мляко, погледна внимателно вътре и... се вкамени от страх. С ужас забеляза, че в гюма са останали само няколко пирожки.

„Добре, ще призная всичко на баба. Нещата все още може да се оправят. Тя ще успее да замеси и да изпече нови пирожки” – помисли си момчето. Но в този момент у него заговори друг глас, който му шепнеше: „Недей! Само ще се опозориш! И ужасно ще те е срам!”. Марк послуша този глас. Мисълта, че в гюма са останали толкова малко пирожки, обаче не му даваше покой. Той търсеше трескаво изход от ситуацията и както му се стори, най-накрая го намери.

Марк се спусна бързо по стълбите надолу, взе няколко стари вестника, скри ги под пуловера си и отново се качи на тавана. Там извади пирожките от гюма, сложи вестниците на дъното, а после подреди внимателно отгоре малкото останали пирожки. Така на пръв поглед почти не се забелязваше, че някой е взимал от пирожките. Марк затвори бързо капака на гюма и тихо слезе по стълбите. Оттогава повече не се качи на тавана. След известно време баба им покани всички на обед. На масата имаше картофени палачинки с ябълково пюре. За радост на баба им и тримата харесаха много храната. Преди да започнат, дядото се помоли, а след като хапнаха, каза: – Днес ще подрязвам гъстите корони на дърветата в градината. Ако искате да видите как се прави това и да ми помогнете малко, можете да дойдете с мене. Разбира се, децата искаха да помогнат. Като изхвърчаха стремглаво от кухнята, те облякоха бързо топлите си дрехи и излязоха с дядо си в градината. Той донесе стълба

от хамбара и я опря на едно от дърветата. Качи се внимателно по стъпалата и отряза няколко клона. – А ние какво да правим? – попита Марк. – Съберете клоните и ги отнесете – отговори дядото. – Ще ги сложим под дървения навес – предложи Ани. – Не, не там – възрази дядото. – Занесете ги зад хамбара. Хвърлете ги на мястото, където съм разчистил снега. Децата започнаха усърдно да събират клоните и да ги пренасят. Така известно време те сновяха между хамбара и градината. Дядото продължаваше да реже клоните на другите дървета. – А защо трябва да хвърляме клоните точно зад хамбара? – изведнъж попита Марк. – Ще видите. Днес през нощта там ще има голямо събрание – отговори тайнствено лесничеят.

Очите на децата светнаха от любопитство. Какво има предвид дядо им? Ани погледна брат си въпросително, а и той – нея. Двамата не знаеха отговора и объркано вдигаха рамене. – За какво събрание говориш? – отново попита Марк. – Ще трябва, внучето ми, малко да сдържиш любопитството си. Дядото не мислеше да издава своята тайна и се усмихваше загадъчно. Това още повече събуди интереса на децата. Когато разбраха, че няма да изкопчат нищо друго от лесничея, те се шмугнаха в къщата, за да разпитат баба си. Но и тя не им каза нищо за нощното събрание. Вместо това им даде една купа с цвекло, зеле и остатъци от други зеленчуци. – Изсипете всичко до клоните – подкани ги тя. – И не се бавете, скоро ще дойдат нощните гости. Слънцето вече залязва. Децата отнесоха бързо

храната зад хамбара и я изсипаха до клоните. Когато се върнаха в градината, дядото вече беше свършил работа и си прибираше нещата. Марк и Ани започнаха да му помагат и в това, като не спираха да го питат какво още трябва да се направи. Когато накрая лесничеят върна стълбата под навеса, слънцето, подобно на нажежено кълбо, започна да се скрива зад гората. Бледата луна, висяща над върховете на дърветата, вече светеше и колкото повече слънцето потъваше зад гората, толкова по-ярка ставаше тя. – А сега, деца, елате насам! – каза дядото, докато прибираше инструмента си на мястото му. – Май няма да има нужда да чакаме дълго и ще мога да ви покажа събранието, за което ви говорех. Децата го последваха и се приближиха до прозореца на задната стена на хамбара. Той беше доста малък и трябваше да застанат плътно един до друг, за да гледат оттам и тримата.

– Ще ви обясня сега, за да не шумите после – каза дядото. – Ще разговаряме само шепнешком. Ако дори и един звук проникне навън, гостите ще избягат веднага. – Какви гости? Кой ще дойде тук? Ама кажи де, дядо! – нетърпеливо изискваше Марк. – Да, дядо, моля те! – умоляваше Ани. Дядото се усмихна, поклати глава и посочи с ръка в далечината: – Ето, вижте, двама гости вече скачат по заснежената поляна. Те бяха тук и вчера. – Ах, ето какво било! Гостите са гладните зайци! – възкликна Марк, забравил за предупреждението на дядо си да говорят шепнешком. – Ще видим ли събранието на зайците? – радостно възкликна и Ани. – Ш-ш-ш-т! – прошепна дядото, като сложи пръст на устните си. Децата притихнаха виновно. Постепенно и съвсем безшумно на полянката започнаха да идват един след друг зайците. Те се виждаха добре върху бялата

снежна покривка. Сега луната светеше така ярко, че те можеха да се разпознаят още отдалече. Събираха се от всички страни. – Вчера бяха над двайсет – прошепна дядото. – Може би днес ще дойдат още повече. – Супер! Толкова много зайци досега не бях виждала – каза Ани. – Аз също – призна Марк. – А и толкова наблизо... – Тихо! – прекъсна ги дядо им. – Ще ги изплашите. Замлъкнали, децата гледаха унесено градината, където зайците огризваха кората на клоните и съчките. От време на време до хамбара достигаше едва доловимо хрускане. Особено забавно беше, когато зайците заставаха на задни лапи – „правеха стойка”, за да стигнат до горните клони. – Сега разбирам защо трябваше да хвърлим клоните тук – каза Марк, като наруши мълчанието. – А аз дори не знаех, че те обичат да ядат кората на дърветата.

– През зимата я обичат много – прошепна лесничеят. – Затова оградихме всички овощни дървета с телена мрежа. Иначе стволовете им щяха да останат без кора и да загинат. – А, ето за какво служи тази мрежа – промърмори Марк. Ани хвана брат си за лакътя и му посочи навън: – Виж онзи там, големия. Сигурно е заекът баща. Марк се разсмя тихо и поклати глава. Ани се обиди. – Може би, Ани, но не е задължително да е така – каза дядото шепнешком. Това обяснение бе достатъчно за внучката и в хамбара отново настъпи тишина. Тримата продължаваха да гледат през прозореца и да се наслаждават на спокойната вечеря на своите късни гости. Марк и Ани изпаднаха в такъв възторг, че не искаха да си тръгват, докато не се нахранят зайците. Но това можеше да продължи още много време.

Когато мина около час, дядо им каза: – Е, стига толкова за днес. Хайде и ние да вечеряме. А след това трябва да си лягате, иначе няма да се наспите и утре, уморени, няма да се радвате на нищо. Децата се съгласиха и заедно с дядо си излязоха тихо от хамбара. Нашествието на зайците им направи такова впечатление, че още щом влязоха в кухнята, започнаха един през друг да разказват на баба си какво са видели. Изведнъж момчето се сепна. Ужасна мисъл мина през ума му. – Ами ако дойде Цезар, кучето на мелничаря? – попита то. – Не се притеснявай – успокои го дядо му. – Тогава Нерон, моето ловно куче, няма да остави зайците незащитени. Той няма да пусне Цезар в нашия двор. Нерон не може да търпи Цезар. Освен това е много по-силен от него. Децата се успокоиха и седнаха да вечерят.

М

алкото момиченце стоеше до прозореца и се взираше през решетките навън. Стъклото беше замъглено, но то виждаше как снежинките падаха тихо надолу и се трупаха една върху друга, като образуваха безкрайна бяла пелена. Два тъмни коловоза на пътя разкриваха мократа, размекната кал. За момиченцето всичко това беше красиво. Красиво и непонятно. То бе чело в своите книжки с приказки за красотата на зимата, а сега за първи път я виждаше със собствените си детски очи и я преживяваше с мъничкото си детско сърце. И все повече обикваше белите снежинки. Но момиченцето беше тъжно. Решетките на прозореца отнемаха утехата и мира от черните му очи. Навън бе празник, светлините на града блещукаха в множество цветове, автомобили и хора (малки и големи, бедни и богати) бързаха в различни посоки. Всички се бяха запътили нанякъде, а зимата беше в разгара си. Снегът трупаше ли, трупаше. Вятърът завихряше снежинките дребосъци и те се носеха в пространството около сиропиталището.

Момиченцето живееше там! То бе самотно и от очите му закапаха сълзи. Стоеше в празната стая. Беше живяло в далечна страна, където никога не валеше. Там слънцето грееше ярко и нажежаваше земята, а детето обичаше да тича босо. Там нямаше зима. Но това бе отдавна. Когато живееше в родината си – Сирия. Днес всичко беше различно. Войната разруши дома му и отне родителите му. Останало само в един различен свят, момиченцето се питаше какво му предстои. Но отговор не идваше. То вървеше между руините на бомбардирания град и се мъчеше да разпознае доброто в света около себе си. Гладът и нищетата помрачаваха дните му, а животът гаснеше малко по малко.

Докато не го намериха и не го прибраха едни непознати хора. Те се погрижиха за момиченцето и заедно с други деца, останали без дом, го заведоха в чужда, далечна страна, където нямаше война. Там му намериха стая с прозорец и решетки. Сега то беше свободно и не изпитваше студ. Храната беше вкусна и никой не гладуваше вече. В сиропиталището момиченцето откри приятели, с които да играе. Но вътре в себе си все питаше: „Защо?“. За първи път в живота си то видя зимата. Детето не знаеше защо заплака, докато гледаше снега през прозореца. После се обърна и се запъти към топлото легло в ъгъла на стаята. Повдигна завивката, легна върху мекия дюшек, зарови лице в пухената възглавница и прошепна:

– Искам у дома! Докъсно всяка вечер то четеше от своята прокъсана Библия. Знаеше, че там са отговорите на многото въпроси, които го тревожеха – за болката и страданието, за радостта и надеждата, за любовта и добротата. За всичко. Малката овехтяла Библия беше спомен и пода-

рък от майка му, която вярваше дълбоко. Детето не можеше да забрави думите на баща си: – Чети тази Книга и я пази близо до себе си, за да имаш завинаги дом и да не ти липсва родител. Чети я често, мило дете... И неговият образ, нежен и любещ, се стопяваше пред малките очи. При мисълта за родителите си детето отново заплака. Но вече знаеше къде да търси. И четеше ли, четеше. От Библията научи къде е това „у дома“, за което копнееше. И разбра, че трябва да потърпи и да почака. Пред него имаше път, предстоеше му целият живот. Най-важното обаче беше да осъзнае Кого трябва да следва с търпение и постоянство: своя Създател – Бог Отец, своя Спасител – Иисус Христос.

Преди да заспи, момиченцето прочете за пътя към дома на обещанието: „И така, не напускайте вашето дръзновение, за което има голяма награда. Търпение ви трябва, за да може, след като изпълните Божията воля, да получите обещаното“ (Евр. 10:35-36).

Пускаме в действие щипците си, които приличат на клещи, само когато ловуваме или влизаме в бой. Ако загубим в битка някоя от двете щипки, тя израства отново. Е, наистина, новата не е толкова голяма и не е така красива като първата. Храним се най-вече с водорасли, мекотели, хайвер, личинки, червеи, дребни риби и остатъци от животни. В Австралия, в източната част на Индийския океан, се намира островът Рождество, където се провежда най-многочисленият маратон на света. Участниците в него са около 65 милиона мои сухопътни събратя. Те преминават от горите към брега и отделят хайвер в крайбрежните води. Това предизвиква интерес не само у местните жители, а и у туристите. Случва се всяка година в началото на дъждовния сезон (обикновено през октомври - ноември). Целият ни път продължава от 5 до 7 дни. Женските на определени видове износват хайвера от няколко седмици до няколко месеца. А при един от най-големите видове женската може да отдели наведнъж до 40 000 яйца и след оплождането им да ги носи почти цяла година. Хората смятат месото ни за деликатес. Затова сме застрашени от изчезване. Така че, докато още не съм се загубил напълно, запомни, името ми е (Brachyura). рак

Всяко създание в този свят е уникално, включително и ти, млади читателю! И мене ме смятат за удивително същество, което живее на сушата и във водата. От нас са известни повече от 6800 вида. Представителите на всеки вид имат съвсем различни размери - от големината на нокът до обема на голям леген. Но един признак ни обединява всички - имаме 5 чифта крака. Поточно, две щипки и осем крака. Придвижваме се с четирите си чифта крака, като на втория чифт (при някои от нас) има хриле, а на третия - размножителни органи. Даже челюстите ни са на краката. А нашият мозъчен център, колкото и да е странно, се намира в стомаха ни. Не се придвижваме напред, а настрани, тъй като четирите чифта крака се намират пред коремчето ни, т.е. пред всеки от нас. Черупката ни е основната защита, под която са скрити нашите вътрешни органи и мускули. Но тя не расте заедно с мене и аз просто я изхвърлям, щом ми стане твърде тясна. В периода, когато една черупка се сменя с друга, съм напълно беззащитен и трябва да се крия сред камъните, докато новата ми черупка се формира изцяло.

Така Библията нарича Ной, който по заповед на Бога в продължение на доста години строи ковчег. Той и синовете му влагат много сили и търпение, за да направят всичко така, както им заръчва Бог, Който е решил да изпрати на земята потоп, защото хората вършат зли дела. Праведният Ной съветва другите да изправят пътищата си, но никой не го слуша. Затова само той и семейството му се спасяват от потопа (Битие 6 – 8 гл.).

лекс и Надя стояха под ореха и не правеха нищо. Гостуваха на баба си вече два месеца и всякакви игри им бяха омръзнали. Алекс вдигна глава и погледна зелените орехи, които бяха отрупали клоните на огромното дърво. Игриво пламъче блесна в очите му. – Виждала ли си как баба брули орехи? Без да дочака отговор, той взе една пръчка и удари клона над себе си. Нищо не се случи.

Удари го отново. Надето го наблюдаваше, седнала на малка трикрака табуретка. Звънливият й смях го ядоса и следващият му удар беше по-силен от предишните. Въпреки това от клоните не падна нито едно орехче. Момчето захвърли пръчката, засили се и ритна ствола на дървото. Пак нищо. Алекс тръгна из градината, за да намери вуйчо си Боян. Надя се затича след него. Откриха го край лозето. Още преди Алекс да е отворил уста, момиченцето го изпревари: – Тате, Алекс искаше да обрули орехите, но не успя. Защо?

– Защото не им е сега времето. Просто трябва да почакаме и когато узреят, те сами ще започнат да падат. – Но аз искам сега – отвърна Алекс. – Бог ни преподава уроци чрез най-обикновени неща и сега ти трябва да се научиш на търпение. Едмънд Бърк – един мъдър човек, живял много отдавна – казва: „С търпение ще постигнем много повече, отколкото със сила.“ – Предпочитам да използвам сила. Изобщо не е лесно да чакаш – призна си момчето. – Кой е казал, че е лесно? Но дори и труден, този урок е много ценен. – Аз не искам да ми е трудно. – Всичко е трудно, преди да стане лесно. И на търпение може да се научиш.

– Както когато падах на леда, докато се науча да се пързалям ли, тате? – намеси се Надето. – Точно така. А сега кой ще ми помогне да изберем най-сочните гроздове и да ги откъснем за десерт след вечеря? Надето се втурна към баща си, а Алекс тръгна обратно към дървото. „Нямам нужда от този урок“ – помисли си той. Не му се ядяха орехи, но беше засегната честта му. Спря се пред своя противник и го огледа. „Този, който е достатъчно изобретателен, не се нуждае от никакво търпение“ – продължи да разсъждава Алекс и сложи малката трикрака табуретка върху масата. Качи се върху нея и оттам се хвана за най-ниския клон. Като опря краката си в ствола, успя да се изтласка нагоре. След това посегна към един по-висок клон и седна на него. От това място можеше да събере колкото си искаше орехи. Посегна и откъсна един. После още един. Скоро джобовете му бяха пълни със зелени орехи. Понечи да слезе, но видя още един орех на върха на клона. Изглеждаше по-голям от останалите и му се прииска да го вземе. Приплъзна се към него, наведе се, протегна ръка и пръстите му вече почти го докосваха. Но тогава се чу силен трясък и Алекс се озова на земята. Клонът, на който седеше, лежеше откършен до него. Боян и Надя веднага дотичаха. – Добре ли си, Алекс? – попита вуйчо му. – Да. – Боли ли те някъде? – приближи се и Надя. Алекс се изправи.

– Малко, но пък набрах орехи. Момчето преглътна болката и им показа пълните си джобове. – Слава на Бога, че не е нищо сериозно. Давай, счупи един сега – подкани го вуйчо му. Силна миризма на йод се разнесе из въздуха, когато момчето счупи един орех. Докато отделяше зелената обвивка, пръстите му пожълтяха. Най-накрая лапна ядката, но веднага я изплю. – Горчи! – Да, защото орехът не е узрял. Така се случва с много неща в жи-

вота ни. Често молим Бога за нещо, а не сме готови за него. И когато го получим, оставаме с изцапани ръце, с горчив вкус в устата, а понякога – и натъртени. – Разбрах – каза Алекс засрамен. – Хайде, елате! Някъде на тавана трябва да са запасите на баба ви от миналогодишните орехи. Тримата влязоха в къщата. Алекс научи урок, който скоро нямаше да забрави.

а на мен и и 0 ш 1 ери юн о Нам естни ията. в из Библ от

Ани беше свикнала винаги да получава всичко на мига. Когато не ставаше така, както тя иска, се отказваше. Този път обаче май всичко щеше да е по-различно. Тя осъзнаваше, че вероятно ще минат часове, преди някой да й помогне да излезе. Всяка изминала минута й се струваше като цяла вечност. Започна да я обзема отчаяние. Чудеше се дали някога ще излезе от тази пропаст. В главата й се прокрадваха мисли, че вероятно ще прекара цялата вечер в дупката, а не искаше да остане и миг повече там. Дори взе да мечтае, че вече си е у дома и пие топъл чай.

кок-подскок, скок-подскок… Ани подскачаше ту на единия, ту на другия си крак из гората, без да забележи колко навътре е влязла. Изведнъж усети как полита надолу и след миг се озова на дъното на огромна дупка. Погледна нагоре и осъзна, че не може да излезе без чужда помощ. Започна нервно да изтупва пръстта от пухкавото си зелено палтенце и завика колкото й глас държи: – Помощ, помощ!… Има ли някой? Паднах в дупка и не мога да изляза. Моля ви, помогнете… За жалост наоколо нямаше никого. Тя чуваше само ехото от собствените си молби. След половин час се умори да вика, седна на земята и заплака. Сети се да потърси телефона си, но не го намери. Явно, докато подскачаше, беше паднал от джоба й. Сега нямаше как нито да се обади на някого, нито да се изкачи на повърхността. Единственото, което можеше да прави, бе да чака.

Не след дълго към тревогата й се прибави още нещо: чуваха се шумове, идващи от дъното на гората. Тя заплака със силен глас. Точно тогава си спомни за разказа, който беше чела неотдавна в едно детско списание. Историята беше за детенце, изгубило любимото си кученце в гората. И след като то се помоли на Бога, кученцето се появи. Ани започна да се моли усърдно. Редуваше молитвите с викове за помощ. Вече се смрачаваше и ставаше все по-студено. Шансовете някой да я намери по това време бързо намаляваха, но тя не се отказваше. Изведнъж някъде в далечината чу лай на куче. Веднага стана и започна отново да вика. – Моля ви, помогнете ми! Тук, долу съм. Паднах в една дупка. Моля ви… За нейна радост кучешкият лай се приближаваше. А след още няколко минути група ловци вече й помагаха да излезе. На път към къщи Ани размишляваше над това, какво чудно търпение беше проявила. То бе напълно неприсъщо за нея. И вероятно се дължеше на молитвите, които бе отправила към Бога.

Ти радост за мен си, Иисусе Христе. Направи свободно Ти мойто сърце. Донесе утеха, изля жизнен сок. Прогони тъга и печал, и порок.

Изпълнен със сила, напред ще вървя. Към Теб устремена е мойта душа. Съкровище, слънце за мойте очи, огрявай ме винаги с Свойте лъчи!